28 октомври 2008 година
Индивидуалност, противопоставена на социалния конформизъм.
Нестабилни периоди, характерни с голямата взискателност на детето, изискващи търпение и разбиране. Без тези периоди детето би спряло развитието на предишната стабилна фаза. Те помагат на развитието му, бунта е стимулатор, мотор на развитието.
Самостоятелност, но и самостоятелност на мислите.
Да мислим по-често върху собствените си реакции, от какво са породени. Дали от поведението на детето или от нашите страхове и комплекси. Чудесно изложение по темата в извадка от “Изкуството да бъдеш родител” на д-р Фицхю Додсън.
Някак забързано преминаха първите 10 години от живота на дъщеря ми. На един дъх. Ако ме попитат “Как я възпитаваш?”, нямам точен отговор. Някак между другото, покрай нас. Спътник на планетата мама.
Има много литература по въпросите на възпитанието, която не четох. Разчитах на това, че съм добър човек. А дали е така? И дали това е достатъчно? Разчитах, че ще расте с нашите идеали, с нашата ценностна система… Казвах си “все пак е продукт на мама и тате и не може да е друго”. Мисля си сега, че с по-малко авторитарност, с по-малко не винаги оправдана “принципност”, с повече взискателност към самите нас, с повече приемане на собствените ни недостатъци и с повече отдаденост и дори с повече смях, можехме да й спестим някои вече изградени у нея комплекси. Можехме да формираме дете с по-висока самооценка, дете по-уверено в себе си, по-открито и по-спокойно. Мисля си, че прекалено много сме разчитали на нейния “стоицизъм”, както погрешно сме интерпретирали нейната мълчаливост, затвореност и това, че бързо забравя и “прощава”.
Всъщност не ни е било лесно в нито един период. Твърде рано я дадох на баба й, за да започна работа. В друг град. Пътувахме всеки уикенд. Всеки път на тръгване тя плачеше. Аз също. Често правехме грешката да тръгнем докато тя спи, за да не се травмира. Илюзия. Сменихме три квартири преди да се установим в четвъртата. Още в първите години в детската градина проявяваше признаци на несигурност и неувереност в себе си. Все в задните редици, все не научила текста докрай. Това продължава сега и в училище.
Поуките са много, изводите са болезнени.
За много неща вече е късно.
За други – не съвсем.
…
Окрих този си текст, писан преди около три години, да престоява като чернова в блога ми. Разбира се е недовършен. Няма и да бъде.
Публикувам го сега, когато детето ми успешно издържа първите си кандидатски изпити, посочи плахо първите си желания за гимназия, изрази гласно все още неясните си виждания за бъдещето.
Успех по пътя ти, детенце!
